Новата книга на Люси Дилън вече е на книжния пазар с логото на Издателство „Изток-Запад“
Писма от единствения мъж, когото някога наистина е обичала.
Спомен от бащата, когото така и не опознава истински.
Синя ваза, която улавя светлината дори и в най-сивия ден…
Джина Белами започва живота си отначало след години, които би искала да забрави. Но всички предмети, на които толкова е държала преди, някак не ѝ пасват вече.
Ето защо Джина си дава обещание: ще запази само сто неща от предишния си живот. Само онова, което ѝ носи радост, има смисъл за нея или просто ѝ е нужно. За целта ще трябва да направи преоценка на живота си. Да си спомни за всички свои битки и стремления, за претърпените загуби и спечелени победи. За всички онези парчеца от себе си, които иска да съхрани, и за онези, от които иска да се избави. Така постепенно ще се запознае с жената, в която се е превърнала, и ще преподреди пъзела на собствената си идентичност. А когато изоставена и малтретирана хрътка се появява неочаквано в живота ѝ, Джина не може да не почувства сродство с това изплашено и самотно същество. Ще успеят ли заедно да намерят пътя към изцелението и новото начало.
Роман за изборите, които правим, и техните последствия. За любовта и доверието. За съжалението и прошката. За силата да продължим, когато всичко изглежда безнадеждно и сиво.
Люси Дилън (родена през 1974 г.) е британска писателка на 8 романа в областта на съвременната дамска литература. Книгите й се радват на международен успех – преведени са на 23 езика. Романите й винаги са за жени на важен кръстопът в живота, които преживяват екзистенциална криза и преоценка на ценностите си. Героини в процес на трансформация, но винаги истински, пълнокръвни и убедителни.
Люси Дилън е родена през 1974 г. в Камбрия, Англия, Великобритания. Вече разделя времето си между Лондон и долината Уай.
Едва ли е случайно, мислеше си Джина, докато обхождаше с очи празния нов апартамент, че Раят обикновено се възприема като голяма бяла стая, в която няма абсолютно нищо. Нещо в това чисто, мирно пространство я караше да се чувства по-спокойна, отколкото се беше чувствала от седмици насам.
Тя пристъпи към големия прозорец, разкриващ панорамна гледка отвъд кафявите и сиви покриви от другата страна на главната улица, и усети странно опиянение, сякаш през вените ѝ минава газирана вода. Не беше очаквала да е чак толкова позитивна за първия ден от новия си живот – самичка и на ново място. Последните няколко седмици се оказаха тежки и от невидимите рани Джина усещаше болка чак в костите, но сега под всичко това изпита вълнение като преди първия учебен ден.
Прясно боядисано. Празни стени. Гладки стени, готови да бъдат запълнени – като чисто нова тетрадка.
Радостното чувство донякъде се дължеше на адреналина, че само за две седмици беше успяла да продаде къщата и да вземе под наем този нов апартамент. И на облекчението, че се беше откъснала от тегнещата над „Драйдън Роуд“ атмосфера след бомбата, която Стюарт пусна – която като истинска бомба беше оставила нещо като жалък кратер там, където трябваше да има Коледа. Макар че той се беше изнесъл почти веднага, след като призна къде всъщност е бил през този уикенд (в Париж), присъствието му беше продължило да се усеща във всеки изоставен чорап и поставена в рамка снимка от някоя ваканция заедно – а такива имаше много. Още на другия ден Джина беше обхваната от чувството, че случайно се събужда в къщата на някаква щастливо женена двойка, от която и мъжът, и жената са ѝ напълно непознати.
Знаеше, че вината е изцяло нейна, което само влошаваше нещата. Тя съвсем съзнателно се беше втурнала да превърне „Драйдън Роуд“ в нещо като огромен албум със спомени от общия им живот със Стюарт: цялата къща беше отрупана с мънички сувенири от партита и годишнини и еклектични колекции от поставени в рамки фотографии.
Джина никога в живота си не бе попадала на рафт или полица, които да не може да напълни с вещи, затова остана леко изненадана, че се чувства толкова у дома си в празното, като в облак, пространство на този съвременен апартамент, разположен на втория етаж над една оптика и в съседство до деликатесен магазин.
„Хай Стрийт“ 212а беше пълна противоположност на къщата, която беше напуснала в търсения квартал с „поетичните“ улици на Лонгхамптън – изоставената викторианска съборетина, която двамата със Стюарт бяха измъкнали от влагата и дрипавия ѝ вид, превръщайки я в нещо, което луксозните списания за недвижими имоти, които Джина купуваше, обичаха да наричат „дом завинаги“. Джина беше работила като общински служител в отдела за опазване на недвижимото културно наследство – за нея реставрирането на старите цокли и гипсовите рози по тавана беше сладко усилие, а не тегоба. Последният подарък, с който „Драйдън Роуд“ №2 им се отблагодари за счупените нокти и тихите часове работа с шкурката, беше бързата продажба: къщата не се оказа техният „дом завинаги“, но няколко други семейства я бяха поискали за свой.
Ако „Драйдън Роуд“ беше като претрупан колаж във викториански албум споменик, то „Хай Стрийт“ 212а беше като празна страница. Имаше съвременен вътрешен дизайн с кухня и хол в общо помещение, навсякъде беше боядисано в мек ванилов нюанс на бежовото, с чисто нови мокети и ламинат – категорично безлично жилище. Нямаше камина, нито ламперия, нито парапети за поставяне на картини – само изчистени стени и големи прозорци с нова двукамерна дограма, които превръщаха небесния силует на града в жива картина, обхващаща цялата една стена на хола. Напомняше на Джина на художествена галерия, пълна с въздух и светлина, място, което те подканва да спреш за миг и да размислиш. В момента, в който влезе тук с агента за недвижими имоти, с още бодящи след поредната безсънна нощ очи, я бе обхванало чувство за покой – и тя плати депозита за наема още същия следобед.
Това беше станало преди седмица, последната седмица на януари.
Ярката слънчева светлина стопляше апартамента въпреки мразовитото време навън и Джина се обърна бавно, преценявайки на око наличното пространство, после спря до дългата стена до прозореца. Тя просто плачеше за едно наистина великолепно художествено произведение – нещо красиво, пред което да може да седне и съзерцавайки го, да потъне в него. Все още нямаше подходящата картина или офорт, но посред нощ беше направила план да се отърве от всичко от старата къща, което не ѝ е нужно или което не обича, и да купи едно смайващо… все още не знаеше какво.
Всичко от старата къща.
Стомахът ѝ нервно се сви заради месеците на неизвестност, които предстояха. Нервността имаше навика да я напада от засада, да я издебва, когато не е нащрек, и да бомбардира доброто ѝ настроение като ято досадни гларуси. Джина знаеше, че когато новостта от новото жилище се поизноси, я чака труден период – тепърва, на трийсет и три, да излиза отново на „срещи“, да отделя нишка по нишка своя живот от този на Стюарт, да търси нови приятели, за да замени онези, които той щеше да вземе със себе си. Джина имаше само една истинска приятелка – Наоми, която познаваше още от училище, а останалите, с които общуваше, бяха все приятели на Стюарт покрай футбола и крикета.
„Но този апартамент ще ми помогне да започна отначало“, каза си тя. Всичко, което обичаше, щеше да е на показ през цялото време, вместо да го крие из шкафовете. И сама щеше да реши какво ще донесе в апартамента. Нямаше място за много неща, затова трябваше да подбира внимателно. Отсега нататък всичко, което влезеше в този апартамент, трябваше да я прави щастлива или да е полезно – а в идеалния случай и двете.
В една от книгите за самопомощ, които Наоми беше натикала почти насила в ръцете ѝ, се разказваше за някакъв мъж, който се отървал от всичките си притежания, с изключение на сто наистина важни неща. Така се бил почувствал освободен. Джина се зачуди дали и тя да не постъпи така. Наистина ѝ се струваше нередно да разваля този спокоен минимализъм с твърде много вещи. А и дисциплината щеше да ѝ се отрази добре. Кои са онези сто неща, от които действително има нужда?
Може ли човек да се отърве от толкова много предмети и все пак да запази нещо от себе си? Или пък точно в това беше смисълът? Би могла да се съсредоточи върху това да бъде себе си, вместо да разчита на притежанията си да обясняват коя е.
При тази мисъл Джина усети студ, усети как главата ѝ се замайва – но не изпита страх.
Мобилният телефон избръмча в джоба ѝ. Звъняха от фирмата за пренасяне – идваха с кашоните от „Драйдън Роуд“. Тя не беше присъствала на опаковането. Наоми, в ролята на морална подкрепа, твърдо беше държала на мнението си. Направо открито командваше. Обаче по приятен начин.
– Ти вече преживя достатъчно, смазана си от умора, а те са специалисти – настояваше тя. – Плати им да го направят. Аз ще им платя. Ако си напрегнеш гърба да опаковаш, после само ще ти се наложи да се бръкнеш за масажисти.
Наоми беше права. Тя обикновено беше права.
– Ало, Джина? Обаждам се от „Лен Тод – опаковане и хамалски услуги“, готови сме да напуснем жилището. Искам само да проверя дали сте готова да приемете кашоните, които няма да се отнасят в склада.
Някои от по-едрите предмети, например огромният скъп кадифен диван и художествено инкрустираният ѝ гардероб, бяха отишли направо в склада в предградията, за да изчакат там, докато тя събере сили да ги продаде или пък намери апартамент, който е достатъчно голям да ги побере. Останалите – скриновете, шкафовете, рафтовете – всичко това пътуваше насам към нея.
Джина погледна часовника си. Два часът. Бяха пристигнали в старата ѝ къща преди осем, но дори и при това положение… Целият ѝ живот е бил опакован в найлон с балончета за по-малко от ден.
– Да не би вече да сте свършили?
– Всичко е в микробуса. Доста дреболии бяхте насъбрали, миличка, трябва да ви го призная.
– Знам. – Тя направи болезнена гримаса. – Извинявам се. Трябваше първо да разпродам повечето.
Джина беше решила, че Стюарт ще вземе със себе си много повече от онова, което всъщност взе. Вместо това една сутрин, докато тя беше на работа, той беше минал през къщата, беше опаковал няколко дребни вещи, залепил бележки по едрите мебели (например новото легло, за което изведнъж се беше сетил, че сам платил) и ѝ беше оставил писмо, че тя можела да задържи останалото, не искал да ѝ усложнява живота.
Отначало Джина се почувства наранена колко малко от общия им живот Стюарт искаше да запази, но после се оказа, че не му трябвали много неща, защото в новия си живот вече имал тостер. И юрган. Както и други лични вещи. Само два дни след голямото разкритие Наоми – чийто съпруг Джейсън играеше футбол заедно със Стюарт – вече се беше добрала до информацията, че той се е преместил при Другата жена, онази, която е водил в Париж. Брайъни Крофърд, приятелка от клуба по колоездене, която живеела в комплекса „Старата воденица“. Още щом Наоми ѝ каза, Джина знаеше точно какъв тип човек е Брайъни. За нея съхранението на мебели нямаше да е приоритет. Виж, препаратите за почистване на повърхности от неръждаема стомана – със сигурност.
Джина избута тази мисъл от съзнанието си, защото тя започна да се разраства в други, още по-тревожни образи в главата ѝ. Всичко, което влиза в този апартамент, напомни си тя, трябва да е позитивно. Включително мислите. Освен това се радваше, че нито една от нейните красиви вещи няма да се озове в „Старата воденица“, даже ако това означаваше известно време да плаща за съхранението им.
– Там ли сте, миличка? – Лен Тод прозвуча леко разтревожен.
– Да – каза тя. – Ще ви чакам след… след колко? Половин час?
– Супер. – Тук собственикът на фирмата за пренасяне направи колеблива пауза. – Добре ще е да поразчистите малко място.
Лен Тод и неговите опаковчици и хамали пристигнаха в два и половина, като оставиха първите картонени кашони по страничните стълби към апартамента на Джина, разположен на втория етаж.
– Дали бихте могли да ги оставите в спалнята за гости? – каза тя и отвори вратата към нея. Там още нямаше легло.
– Няма проблем.
Той отнесе товара си в ъгъла и отстъпи, за да направи място за един гардероб, опакован в кашон с пълен размер, който втори служител на фирмата едва влачеше. После се появи и трети, и четвърти, и пети, като всеки от тях, проклинайки под носа си, оставяше нещо тежко на стълбите отвън.
Джина се притисна до стената в коридора. Изведнъж спокойният бял апартамент вече не изглеждаше толкова просторен заради върволицата яки мъже, които влачеха кашони, по-високи от човешки бой. Веселото ѝ настроение беше засенчено от тъмен облак и тя мислено се подготви да се защити. През следващите няколко дни щеше да има много препятствия за прескачане: адвокати, разопаковане, смяна на името. Имаше нужда от това позитивно движение напред, за да ги преодолее.
Докато край нея преминаваше кашон с надпис „Кухня“, в ума на Джина проблесна образът на топлата ѝ къща, която имаше душа – благият „трети човек“ в брака ѝ със Стюарт, – която сега биваше разрязвана и разкъсвана, опакована в кашони и донасяна на парчета тук, на новото място. Всичките тези вещи изглеждаха напълно на място в нейните стаи – затова и даже не се беше опитала да прави подбор, преди да си тръгне. Как можеше да изхвърли каквото и да било? Сега обаче старият ѝ дом беше накъсан на парченца – като пъзел, който никога повече няма да може да сглоби така, че да изглежда постарому.
Същото беше и с всички парченца от живота ѝ дотук: те никога повече нямаше да могат да паснат едно с друго, за да добият някогашната форма. Тогава кои парченца да запази?
Собственикът на фирмата за пренасяне като че ли усети паниката ѝ. Джина предполагаше, че той и служителите му са се нагледали на достатъчно разделяне на семейни притежания след развод, за да разпознаят раздялата по нещата, които опаковат.
– Защо не идете да изпиете чаша чай отсреща, докато тук работим? – каза Лен Тод с приятелско кимване. – Ще ви звънна, като приключим. Дали случайно ви се намира един електрически чайник?
– В кухнята е, има кафе и мляко и… ще намерите чаши в кашона от кухнята. – Наоми беше опаковала за Джина една „кошница за първа помощ“ с основните неща. Успокояващата простота на една-единствена чаша за чай, една-едничка купа, една-едничка лъжица в изчистената елегантност на кухнята, оборудвана в скандинавски стил, я беше накарала да си помисли, че може пък този план за „живот със сто вещи“ да сработи. Това отсъствие на избор беше доста облекчаващо.
– Няма да отнеме много време. – Той я потупа по ръката. – И не се притеснявайте. За нула време ще се почувствате като у дома си.
– Да – отговори му Джина с усмивка на радост, каквато всъщност не изпитваше.
През следващия час – час и нещо Джина седя в кафенето точно до апартамента и изпи две кафета, докато наблюдаваше оживените тълпи по главната улица, характерни за късния следобед. На масата, до телефона ѝ, стоеше неизпълнен списък със задачи, който беше започнала в бележника си.
Не вдигна на позвъняването на майка си, а после – тук вече с чувство за вина – не вдигна и на Наоми. Джина знаеше, че и двете искат да ѝ дадат подкрепа в този ден на големи промени, но инстинктът ѝ диктуваше да насочи цялата си енергия навътре, към себе си. Опита се в съзнанието си да поддържа образа на слънчевия, открит апартамент и всички възможности, които той откриваше – какво да направи в него, дали да боядиса едната стена в ярко слънчевожълто, за да запази тази позитивност за дните, когато не се чувства толкова енергична…
Лен Тод позвъни в четири без двайсет, точно когато първите дъждовни капки осеяха като точки тротоара, и тя забърза да се прибере.
Човекът я чакаше долу при стълбите, които водеха към апартамента ѝ. Нямаше как да не забележи, че изглежда напълно изцеден от умора.
– Приключихме – каза той и пусна ключовете в ръката ѝ – старите ключове и новите. – Все някак успяхме да напъхаме всичко.
Джина се засмя и му плати, оставяйки бакшиш, но едва когато отвори входната врата, разбра какво всъщност е искал да каже.
Апартаментът беше напълно задръстен с кашони. Задръстен – от пода до тавана.
Хамалите бяха оставили тясно коридорче през втората спалня, за да може все пак да влезе в нея, а покрай двете стени на нейната спалня бяха плътно наредени кашони с разглобени гардероби в тях. Холът беше две трети запълнен – белите стени се бяха превърнали в кафяви, с цвят на амбалажна хартия. За да влезе в кухнята, се наложи да се промъкне с рамото напред. Накъдето и да се обърнеше, над нея надвисваха собствените ѝ притежания.
Джина беше поразена от това неочаквано нашествие. Изпитваше клаустрофобичното чувство, че кашоните ще рухнат и ще я смажат. Преди шокът да премине в сълзи, тя започна да избутва кашоните настрани от голямата бяла стена, където щеше да постави специалната картина. Трябваше да може да вижда тази стена, даже всички останали да останат задръстени.
Мускулите я боляха, докато влачеше тежките кашони из помещението, но тя се насилваше да продължи. „Трябва да започна с подреждането още сега – каза си наум, – или никога няма да мога да седна тук на спокойствие.“
Предишното намерение на Джина да седи в празния апартамент и без да бърза, да обмисля какво да прави с всяка вещ от кашоните, вадейки ги една по една, се изпари. Тя изсипа четири кашона с чаршафи и завивки в ъгъла на спалнята си и на празните кашони изписа с големи букви „ЗА ЗАПАЗВАНЕ“, „ЗА ПРОДАВАНЕ“, „ЗА ПОДАРЯВАНЕ“, „ЗА ИЗХВЪРЛЯНЕ“, след което ги нареди един до друг в ограниченото пространство пред дивана. Пое дълбоко дъх и отлепи кафявото тиксо от най-близкия кашон.
Всичко вътре беше увито в опаковъчен найлон с мехурчета и Джина не можа да се ориентира какво точно представлява първият предмет, но когато разви опаковката, видя, че е антикварна ваза от синьо стъкло. Отначало дори не се сети откъде има тази ваза, но после си спомни, че я беше купила още в университета.
„Та аз бях влюбена в нея – помисли си, изненадана. – Къде ли е била досега?“
В съзнанието ѝ се плъзна един спомен – как спира пред витрината на разхвърлян магазин за вещи втора употреба в Оксфорд… сигурно беше преди петнайсет години? Ръмеше, тя закъсняваше за лекция, но нещо в извивките на формата прикова очите ѝ в претрупаната витрина: изглеждаше като дъждовна капка, преди да докосне земята, от ярко кобалтовосиньо, насред цял куп грозни предмети от месинг и порцелан. Джина веднага си я представи в стаята си в колежа, на перваза на прозореца, който гледаше към вътрешния двор. Наложи ѝ се обаче да рови в паметта си, за да се сети къде е била тази ваза на „Драйдън Роуд“: в полукръглата ниша на площадката на стълбището, със стръкове сушена лавандула в нея. Беше там, но невидима – просто запълваше пространство.
Отпусна се на колене, опитвайки с ръка тежестта на стъклото. Вазата ѝ беше струвала двайсет и пет лири, цяло състояние през студентските ѝ години, и винаги я държеше пълна с лалета, които купуваше от пазара. Оставяше цветята, докато увехнат с онзи претенциозен студентски стил, а венчелистчетата, изтънели като фина хартия, падаха по каменния перваз под прозореца. Всичко тръгна от Кит: той ѝ беше купил цветя при първото си гостуване, а тя не намери сили да ги изхвърли, когато прецъфтяха. После беше чула някой да казва: „Ти си, значи, момичето, дето винаги има цветя!“ И така, Джина винаги държеше вазата пълна, защото искаше да бъде „момичето, дето винаги има цветя“.
„Поне това вече не правя“, помисли си тя, леко засрамена колко отчаяно е искала да я харесват състудентите ѝ. Днес не поддържаше връзка с нито един от тях.
Джина посегна да постави вазата в кашона „ЗА ПОДАРЯВАНЕ“. През годините беше събрала толкова много различни вази – за лилиуми, за зюмбюли, за рози. Не ѝ трябваше такава, която да ѝ напомня за Кит и за всички надежди, които бе хранила в университета, какъв трябва да е животът ѝ на този етап. През целия си живот, осъзна тя, беше оставяла след себе си тази редица от вещи, като трохичките, ронени от Гретел, надявайки се така да не изгуби връзка със собствените си спомени – но сега осъзна, че това не върши работа. Последните години не означаваха нищо. Бяха си отишли. Всички албуми със снимки на света не можеха да ги запазят реални.
Но докато я държеше в длани, спря да вижда всички тези образи и вместо тях видя… ваза. Доста красива ваза, което накара Джина да си помисли, че е имала око за доброто качество още като студентка. Дръзката скулптурна форма се губеше в колажа от цветове и детайли на „Драйдън Роуд“, но беше идеална за този апартамент. Белият фон сякаш ѝ създаваше нова рамка – тя отново беше красива замръзнала дъждовна капчица, уловена в стъкло, ярко кобалтовосиня, готова да бъде напълнена с цветя.
Джина се промъкна покрай кашоните към големия панорамен прозорец и постави вазата точно в средата на перваза, където слънчевите лъчи щяха да минават през нея, както някога в квартирата ѝ, разкривайки мътните влажни форми на стъблата, които изглеждаха корави под нежните цветя.
Остана така за миг, опитвайки да улови неясните емоции, които се въртяха като вихър в гърдите ѝ. После навън се появи облак и последната светлина на деня придаде на синьото стъкло още по-дълбоки нюанси. Докато то сияеше на фона на белия перваз, нещо в нея се раздвижи, някакъв спомен, който си пробиваше път обратно към съзнанието ѝ. Не спомен за случка, а за изживяване – същото онова горчиво-сладко вълнение, което беше изпитала, докато разопаковаше вещите си в стаята в университета, очаквайки най-щастливите дни от живота ѝ да я посрещнат в радостен щурм още от утре, въпреки тайната тревога, че може би вече ги е изживяла; очакването се обостряше и от мъничко страх. Това спомен ли беше? Дали беше същото чувство, но на различно място? Защото и сега животът ѝ пак започваше отначало?
Джина пое дълбоко дъх. Нямаше да запази вазата, защото ѝ напомня за колежа или защото някой гост тук би бил впечатлен от добрия ѝ вкус. Щеше да я запази, защото я харесваше. И когато я погледнеше, изпитваше радост. Тя улавяше светлината дори и в сивите дни. Беше красива.
Не я беше купила за студентската си квартира. Беше я купила преди петнайсет години, но за този апартамент.
Синята стъклена ваза сияеше в слабата зимна светлина на слънцето и белият апартамент вече не изглеждаше толкова бял. Джина стоя така цяла дълга минута, като не допускаше в главата си нищо друго освен плавните извивки и дълбокия цвят, напомнящ скъпоценен камък.
След това, вече с по-уверена ръка, тя посегна в кашона за следващия старателно опакован предмет.
____________________
Откъсът от романа „Сто парченца от мен“ от Люси Дилън, препечатваме с любезното съгласие на издателя „Изток-Запад“.