УБИЙСТВОТО, КОЕТО НЕ СЕ СЪСТОЯ

Сподели

-Ти ли стоиш зад всичко това?
Пръстите му гальовно опипваха пурата като лост с който щеше да обърне света.
-Не те обичам, но – не!
Димбо пристъпваше по острието на бръснарското ножче, но не като слон. Димбо умееше да танцува, въпреки внушителната си тежест.
-И к’во правим сега? – зъбите на Божо захапаха пурата.
Димбо плавно издигна дясната си длан и тя запърха надолу – нагоре като в турболенция.
Три дни по-късно единият отлетя. А другият го настигна. На едно и също летище обляно от пустинното слънце.

Жегата душеше Дебеловратия. С времето се превръщаше в малеби, разплуто, но достатъчно дисциплинирано за да се разлее извън буркана в който бе поставено. Беше го стегнала отвратителността за гушата, писнало му беше да тича из тая лайняна държава и да се прави на спасител, искаше да се свре в къщата си, да си намаже една филия с мас и да си припомни, че някога е бил друг. Такъв, какъвто не го познаваха.
Обаче Минджо барабанеше с пръсти по масата.
-К’во си се ошмулил бе, Дебеловрат? Всичко върви по план.
Дебеловратия не беше особено сигурен, че всичко върви по план. Тия планове го стресираха, захарта му се беше вдигнала на майната си, коремът му пречеше да си кръстоса краката и изобщо всичко го дразнеше. Дори и Минджо.
-Както сте я подкарали и до мене ще стигнете! – впери очи Дебеловратия в носа на Минджо, по-нагоре не смееше да потъне.
Минджо бавно се изтегна и широко се усмихна:
-Ти полуде, бе, братан. Я се стегни. Ние сме зад тебе. И Путин, и Тръмп, и цялото човечество. Нали си Повелителят на Балканите?
Дебеловратия беше селско момче. И като на всеки селски тарикат инстинктът му работеше по-бързо от ума. Знаеше номерата на минджовци, и той ги бе прилагал когато се наложеше, усещаше, че го успиват, но нямаше избор.
Съюзници не му бяха останали.
-Ония възаха в Пустинята… – провлачено процеди Минджо. – Ама да не ти пука, имаме там човек под прикритие…
Телефонът на Дебеловратия изпищя:
-Събирай там журналята, идвам.
Нямаше кой да оправя бакиите на тая измислена държава, той беше човекът.
Минджо се надигна и някак небрежно изрече:
-Стегни се! Личи ти, че те е страх. Мачкай наред! Ти ги дундурка, сега ти трябва да ги отвинтиш. Така ще останеш в историята като справедливия владетел, който сам реже…
-Той и Илийката сам си отряза опашката на гущера, ама историята помни какво стана – направи опит да повдигне колана над шкебето си Дебеловратия.
Минджо се направи, че не го чува.

В село Свободно Жеко се бе напъхал в една полусрутена барака и чакаше знак от небето.
Жеко вярваше, че не може да не дойде Знак. И загърнат с овчата шуба, го чакаше толкова втренчено и съсредоточено, че и врабче да шукнеше той го засичаше с окуляра на снайпера. Снайперът го бе вкарал от Грузия.
Жеко нямаше какво да губи. Освен Знакът, който чакаше.
Майка му и баща му се бяха споминали един след друг през три месеца. Първо баща му хвана оковръстното към звездите, нахаквайки се с камиона в едно дере, после майка му три дни преди третия месец от смъртта на татко му, се изкъпа, облече зелената жилетка с гайтаните, вчеса косите си, прихвана ги отляво с черна фибичка, легна, скръсти ръце и се пренесе.
Жеко ги изпрати сам. Жена му го бе напуснала и се бе запиляла към Испания. Деца нямаха. Тя не искаше.
Изгониха го от работа, защото написа сигнал до министерството, че шефа му краде. Шефа му го направиха областен управител, а Жеко реши, че така не може повече да продължава.
И зачака.

Главният нахлупи каскета. Бегло се зърна в огледалото и се хареса. Радост бе за душата си той. Щеше да ги напъха всичките в арестите, крадци долни на Прехода, и щяха тогава да го оценят колко е най – Големия, не като оная византийската цаца.
Главният изглеждаше така, като че е нашмулил три-четири линии, но не беше. Не му трябваше „бело“, за да е в еуфория. Главният бе сложен за да го играе гладиатор. И това му харесваше все повече.
Предстоеше да удари още трима. Бяха му подали вече имената и той не мислеше особено много, важното бе, че сега той е най – Главният.
-Господин Главен, в село Свободно щели да протестират срещу битовите кражби. Господин Дебеловратия пътува натам…
-Тръгваме и ние. – рязко изрече Главния.
И в последния момент смени каскета. Сивият по му хареса.

-Никой никого няма да убива! – отсече Димбо. – Толкова лесно да се отърве си е чиста награда от държавната лотария…
-Националната… – вметна криво ухилен Тики.
-Националната е на майната си… – обади се вяло Божо.
-Планът е друг. А в тоя план търпението му е майката. – спокойно редеше Димбо.
-А бащата – Путин… – разхили се шумно Тики.
-Вашта е лесна, да ви еба у стратезите… – намеси се Божо.
Димбо разсече въздуха с длан:
-Всичко е под контрол. И Минджо е хаберлия. Някой да иска по едно малко?

Жеко засече далечния шум от първия джип.
Стегнал се бе като пружина.
Бе излязъл от бърлогата си и наблюдаваше от разстояние мегдана. Шепа селяни се бяха сбрали и си въобразяваха, че протестират.
Втория джип наближаваше.
Село Свободно бе налазено от спец.части и телевизии, като че търсеха Ескобар.
Никой не знаеше, че Жеко ги наблюдава.
Със снайпера.
Главният се попипа по каскета преди да се ухили пред телевизионната камера на Нова телевизия.
Дебеловратия тупаше баба Дженда по рамото.
Жеко погледна нагоре.
В очакване.
На Знака.

И заваля.

Веселина Томова


Сподели

Related posts

Leave a Comment