МАКЕДОНИЗМЪТ – КОВАРНА ПОЛИТИЧЕСКА ДОКТРИНА
Акад. Георги Марков
Водещата мисия на историците е да разкриват истината в Историята точно такава, каквато някога се е състояла. За съжаление с „Учителката на живота“ често се злоупотребява за развиване на преднамерено скроени теории с идеологически или политически цели. Фактите се подбират или направо се заличават, когато не са в угода на фалшификаторите. Натрупваните с години небивалици трябва да се наложат съгласно известното правило на Йозеф Гьобелс: „Една лъжа изречена сто пъти се превръща в истина.“
Ето защо историците на истината трябва постоянно да изобличават с достоверни доказателства нескопосаните измислици на тези, които ни е срам да наричаме „колеги“. Макар „мълчанието да е злато“, а „говореното е сребро“, в случая среброто е за предпочитане.
Македонизмът е коварна политическа доктрина на сръбските шовинисти и доразвита от Коминтерна за създаването на нова политическа нация снабдена с държава за сметка на българската кауза и чрез кражба на история. „Бащата на нацията“ маршал Тито отдавна е в Отвъдното, но отровният му плод се оказва дълготраен. Той откъсва съществена част от снагата на българската нация, за да я накара да мрази своите братя и сестри понякога до състояние на патология. Всъщност това е все едно да намразиш себе си, защото сме една кръв, но с различна историческа памет.
Идеологическата и политическата коректност нанася множество поражения през последните 75 години, когато Македонският въпрос е съобразяван с прословутото „международно положение“. Така че ни предстои още много изследователска и разяснителна работа, за да се превъзмогне натрупаното взаимно недоверие и да се разбере, че ние спорим със Скопие за едни и съши събития и герои, защото сме едно изкуствено разделено цяло с дълбоки корени в историята.
Българските историци са призвани да оборят широко разпространените фалшификации в разрез с доказаната истина, които се стремят да заличат свещените места на българщината в Македония и да присвоят нейните бляскави изяви през вековете.
При влизането в храма на манастира „Св. Наум“ на Охридското езеро веднага се забелязва образа на Св. Княз Борис І Покръстител с издълбани дълбоко очи. Неловкото обяснение на екскурзовода е в обичая на местните жители да си вземат „нещо за здраве“, но не става и дума за реставрация за разлика от съседните изображения. Македонистите вадят първо очите, защото се нуждаят от слепотата на своите жертви.
Ние привеждаме исторически свидетелства, за да възвърнем зрението на множеството заблудени жертви на македонизма.
През 1861 г. в Загреб се появява на бял свят забележителния сборник на братя Миладинови „Български народни песни“, който днес се издава в Скопие като „Македонски народни песни“. Нахалството няма предел и олицетворява безочието на македонизма в потъпкването на всякакви морални норми на поведение. Да, в сборника има песни предимно от Македония, но и още от Тракия и Мизия, така че смяната на определящата първа дума от заглавието е преднамерено и не отговаря на съдържанието.
За отбелязване е, че тогава все още я няма Българската екзархия, която според скопските фалшификатори уж „побългарила македонците“ чрез училища и читалища.
Македонистите обясняват, че щом съществува нацията, то тя трябва непременно да има история колкото се може по-назад във времето.
Всъщност „македонската нация“ се създава след възникването на югославската република Македония през 1945 г. и няма как да се отнесе чак в Средновековието и дори в Древността. Следователно тя трябва да си открадне колкото е възможно повече история от България редом с откъснатите югозападни земи. Измамата се превръща в професионално качество и бива възнаграждавана с титли и привилегии.
Самият институт в Скопие е наименуван „Институт за национална история“, както някога има такъв институт в Германската демократична република, следователно в самата „фирма“ е заложено дълбоко съмнение.
Понякога в Скопие са привидно склонни на „соработка“ или сътрудничество, но поставят като „условие, без което не може“ да се споразумеем относно „делбата“ на богатата история, при която за всеки ще има „по нещо“. Например, Илинденското въстание да е на „македонците“, та нали и те трябва да имат „национален празник“, а за българите е достатъчно Преображенското въстание.
Македонско-Одринското опълчение през Балканските войни също се дели, като в него участват 10 000 „македонци“ родени на запад от Места и 4 000 българи родени на изток от граничната река между Македония и Тракия.
Македония е „земя на герои“, така че ще има и за двете страни.
Гоце Делчев и Яне Сандански са „македонци“, а Тодор Александров и Иван Михайлов са българи, макар напоследък да си присвояват и Александров.
Разбира се, ние не можем да позволим такъв позорен пазарлък „това за мене – другото за тебе“, защото историята не е стока по сергиите на ориенталски пазар.
Самият Гоце се бори за „общобългарското Отечество“, а в Скопие го наричат „крепост на македонизма“!
Единството на целокупната българска история е признато от летописци и пътешественици, държавници и пълководци, духовници и учени, но в Скопие не се интересуват от достоверността на изворите. Центърът на града е претъпкан от кичозни паметници и всякакви скулптори, което издава нагледно неувереността на македонистите в собствените твърдения.
„Видният македонски публицист и дипломат“ Симеон Радев е нарекъл Македония „Люлката на Българското Възраждане“, обаче кой да го чете на Вардара? Все още неговият земляк от Ресен Андрей Ляпчев не е почетен с паметник, но и той напомня за крушението с подписването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. и едничката надежда за неговия отново заграбен роден край: „Докато има свободна българска държава – ще има надежда и за поробена Македония!“
Днес всеки трети гражданин на Република България е с бежански корени в Македония, Източна и Западна Тракия, Българското Поморавие и Северна Добруджа. Това е живата връзка на духовното обединение след неуспеха на териториалното национално единство, която никой не е в състояние да прекъсне. Съвременните генетични изследвания потвърждават, че „кръвта вода не става“.
Въпросът обаче е в замъгленото съзнание на „македонците“, което е промивано от 75 години и трудно възприема историческата истина в изкривеното огледало на македонизма.
Възвръщането към меродавната правда изисква много упоритост и търпение, както и книги с доказателствена сила като тази, която горещо препоръчвам на любознателните четци. От полуистините или откровените лъжи на македонистите не може да се получи цялата истина, колкото и да се мъчат да я опорочат.
По повод препирните около Договора за добросъседство с Република Северна Македония се чува „компромисното“ предложение: „Вие признайте македонската нация, а ние ще признаем нейното българско минало.“
Държава се признава, а нацията се създава и утвърждава през вековете. Който пожелае да се пише „македонец“, ние не му пречим да се „самоопределя“, но не и да заставят дедите си да се преобръщат в гробовете.
Освен това що за „нация“ е тази с чужда история?
Цялата постановка на скопските политизирани историци е върху гнилата основа на лъжовния македонизъм.
Ние обаче нямаме моралното право да отстъпваме под техния натиск, защото става дума и за светлата памет на безброй македонски българи, които се жертват за „събирането под обща държавна стряха“. Спорните въпроси в „общата“ история се обсъждат не чрез дипломатически преговори, а в научни дискусии около кръглата маса.
Най-напред трябва да изясним „що е обща история“, защото до края на Втората световна война историята на славянското население във Вардарска Македония е българска.
Преди години скопски историк ми се оплаква, че тази история за нас е „майка“, а за тях е „мащеха“, и предлага да си разменим местата. Аз го поглеждам със съжаление и утешително казвам, че това сега не зависи от нас, а по-скоро е необходимо да разкрием съдбовните превратности на историята, да разберем тежките последици от тях и едва тогава да се напрегнем да преодолеем съществените различия. Събеседникът ми обаче отново започва да чете историята отпред – назад, сиреч от маршал Тито към цар Самуил, нарушавайки линейното протичане на времето.
В новата история Македония е кървава сцена на въстания и войни, на преследвания и бежания към свободна България. Останалите по родните места българи са лишени от черкви и училища, за да бъдат заставени да се пишат „прави сърби“ или „българогласни елини“. В кралска Югославия съпротивата срещу насилствената сърбизация е продължителна и упорита до възторженото посрещане на българските войски през пролетта на 1941 г. Тито обаче прилага коварната уловка: „Добре, не сте сърби, но не сте и българи – вие сте македонци!“ По същото време правителството на Отечествения фронт се отказва от македонските българи и дори допуска „македонизацията“ в Пиринска Македония. Така че до известна степен може да се схване приемането на македонизма като щит за спасение от масовото изтребление на българщината след Втората световна война. Набраната инерция обаче продължава вече 30 години след разпадането на Югославия и не се знае кога ще намалее, за да видим отсреща хора годни и склонни да водят научна дискусия.
Българската историопис всестранно изследва Македонския въпрос, независимо от политическите промени, понеже продължава за е злободневен и усложнен. Всеки е написал своето гледище и го е защитил с достоверни доказателства. Това е нашето главно предимство спрямо скопските историци, които например четат в османотурските документи за преследванията на „български чети“, но ги представят за „македонски“. Не е нормално човек да мисли едно, да говори второ и да пише трето, тоест да фалшифицира в името на съвременната „македонска идентичност“.
Днес българите са разделени по силата на историческите обстоятелства, но те произлизат от общото минало на техните деди.
Всякакви злоумишлени опити за „съобразяване“ на историята с „политическите реалности“ се разбиват в гранитната скала на историческата истина.
В градския музей на Битоля е показан оцелелият по чудо в Сърбославия и Титославия надпис на цар Йоан Владислав – „самодържец български“: „Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите.“ За щастие камъкът не гори като хартията и ако трябва ще бъде поставен като паметен знак за тържеството на истината в историята.
