„Ще използвам всички възможности за насърчаване на диалога и взаимодействието между институциите, политическите и обществените сили, защото не партийният монопол върху институциите, а балансът и сътрудничеството между властите и диалогът с гражданското общество са гарант за демократичното развитие и просперитета на страната ни“. Това каза новоизбраният президент на България Румен Радев в първата си реч като държавен глава, произнесена на 19.01.2017 година.
Днес, четири години по-късно, диалогът между институциите е прекъснат; взаимодействието между институциите е пометено от междуличностна война на върха на държавата; обществените сили са отслабени; балансът и сътрудничеството между властите са заменени от яростно противопоставяне; нацията е дълбоко разделена; а за просперитета на страната ни съдим от мястото ѝ сред останалите държави членки на ЕС – на дъното на класацията по всички показатели.
След тази оценка би трябвало да се запитаме – успя ли наистина президентът Радев да използва всичките възможности на поста, за да допринесе с принадена стойност към усилията на обществото за движението ни напред.
СТРАННИЯТ РАДЕВ – НЕ МОЖА ДА ИЗБЯГА ОТ УСЕЩАНЕТО ЗА ЕДИНАКА
Четири години след влизането си на „Дондуков“ 2 Румен Радев не можа да избяга от усещането за единака, научен да решава всичко сам в пилотската кабина; не разбра, че политиката е колективно дело; не проумя, че за да успееш, трябва да имаш истински съмишленици, влиятелни говорители, а не мижитурки ласкатели, които само козируват. Заяждане на дебно, отвръщане на махленски реплики, противопоставяне на всеки, който не му харесва – това минира диалогът, дори когато става въпрос за интересите на държавата.
Радев продължава да е острият камък, за когото тънкостите в политиката остават неразгадани, желанието да води битка – водеща, а агресивната реторика срещу управляващите и дори срещу чужди лидери (Ердоган) замества реалните действия и адекватното използване инструментите на институцията.
Затова амбицията му остава нереализирана, а усилията – без резултат. Желанието му да има по-активна политическа роля се сблъсква с нападките на опонентите, че политизира президентската институция. Ескалацията на обтегнатите отношения с ГЕРБ и Борисов, превърнали се във фокус на мандата му, достигна нива, които преходът ни досега не познаваше.
МЕРАКЪТ ДА Е ОПОЗИЦИОНЕР № 1
За първи път в демократичната ни история държавен глава бе на ръба да оглави „революция на масите“ срещу управление, проядено от корупция и скандали. Безпрецедентно вдигнатият юмрук с призива: „Мутри, вън!“ в горещото лято на 2020 създаде усещането за раждането на нов народен трибун, готов да поведе масите на щурм срещу властта. И точно, когато енергията беше във върхова форма, Радев неочаквано се скри, вероятно уплашен от обвиненията, че подкрепя метеж срещу законно избрано правителство. И остави протестът да се размие в нереализираните амбиции на скарани помежду си политически брокери.
„Моята партия е партията на почтените българи – демократи и родолюбци. Срещам ги по площадите в цялата страна. Това, което ги обединява, е убеждението, че този режим е компрометиран, че трябва да си върнем закона и справедливостта“. Повтаря го непрекъснато, но от това нищо не следва. Но пък издълба нова бразда на разделението на принципа „Ние и Те” – „братството на почтените на площада”, които в началото застанаха зад него, срещу всички останали – нещо, което е недопустимо за който и да е държавен глава. Дори Джо Байдън в първата си реч като президент на САЩ заяви специално, че той ще бъде президент и на онези, които не са гласували за него.
Протестите не го припознаха, въпреки желанието му да ги дирижира. Юмрукът увисна във въздуха, Борисов се стабилизира, Гешев остана главен прокурор, а през есента на 2020-а Радев потъна в безвремието, изолиран от текущите проблеми на държавата: коронавируса, икономиката, социалните неравенства.
НЕСЛУЧИЛОТО СЕ ЛИДЕРСТВО
С безидейната си и непрекъсната критика Радев отблъсна умерено мнозинство, което харесваше в него наперената стойка и очакваше мисията му на държавен водач да бъде изпълнена със съдържание. Не малка част от 2-та милиона българи, които тръгнаха въодушевени след топпилота, след генерала не-политик, след некорумпирания, днес са разочаровани от демонстрацията на его, фиксацията върху Борисов и фактическото отсъствие на държавнически умения. Цяло щастие е, че в мандата на Радев не се случи нищо от историческия драматизъм, белязъл времената на д-р Желев, на Стоянов и Първанов.
Вместо да действа на широкото поле като мъдър държавник, който умее да събира в общ фокус различни мнения и интереси, Радев се сви в позицията на дразнител на управляващите и на всички, които не го харесват. Стрелите, които пускаше срещу глупави и грешни управленски решения и своеволия на парламентарното мнозинство не променяха с нищо ситуацията в държавата. Дори налаганите вета на нефелни закони не изиграха възпиращата роля срещу лобисткото и некадърното законотворчество, защото се приемаха като заяждане с мнозинството.
В повечето случаи на остра критичност позицията му бе принципно права, но времето изисква реактивност и бързо изработване на ответна реакция. В ултракризисни времена гражданите очакват решения „тук“и „сега“, а Радев не предлага това. Нещо повече – в разгара на пандемията президентът се скри, подигра се с кризата, отказа да стане лидер на обществено мнение – да говори, да успокоява, да овладява стихията на човешките страхове… Избяга от лидерството на ковид-кризата така, както избяга от лидерството и на протестите.
МАХЛЕНСКАТА СВАДА С БОРИСОВ
Играта с Борисов, започната като битка на живот и смърт, отдавна е преминала в обикновено ужилване, от което вече нито боли, нито сърби. Утаи се обаче общественото отвращение, че първите мъже в държавата са се вкопчили в махленска свада, прекрачили мярката на възпитанието, загърбили задължителната институционална комуникация. Вероятно, без да го осъзнава, до голяма степен Борисов осмисля политическото присъствие на Радев. Ако нямаш съразмерен противник – няма как да се изявиш.
КЪДЕ Е ПРОМЯНАТА
Радев е самотен президент. Трудно комуникира с хора извън неговия тесен кръг. Няма широк екип около себе си, няма изявени личности, няма доказани експерти, от чиито знания и опит да черпи идеи.
Няма конкретика в представите му за промяна на България. Няма визионерство.
Гръмко обявените стратегически документи, които излизат от екипа му, са пародия – смес от абстрактни формулировки за управление и държава без никакъв смисъл. Най-тежката оценка за тях е, че те не предизвикват никакъв обществен интерес.
Вербално Радев не е променил нищо в позициите си от началото на мандата – да говори за промяна и да атакува управлението на ГЕРБ. Но от това не настъпва промяна в “порочния управленски модел” и “мафиотската държава” в България. Високият му рейтинг (донякъде инситуционален, докъде личен) в голяма степен се дължи на агресивното говорене срещу управляващите, които в момента събират огромен обществен гняв.
В същото време президентът не успява да използва това обществено одобрение за прокарването на нито една политическа идея, която да работи за обществото. Въпреки нескритата амбиция не успява да се превърне в център на власт с претенция да излъчи алтернатива. Или поне да наложи своя инициатива. Президентството днес е една статична институция, сякаш изпразнена от съдържание. Бункер, от който се мятат бомби на всички страни.
НЕ ОСТАВЯ НИЩО СЛЕД СЕБЕ СИ
Д-р Желев, крив-прав, в началото на 90-те години на миналия век направи безкръвния преход, Стоянов овладя кризата през 1997-а, Първанов заложи на мащабни енергийни проекти, Плевналиев си намери ниша с политики за иновации и високитехнологии. Радев не оставя нищо след себе си. Поне засега. А пред него са само 10 месеца.
Не успя да овладее и КСНС, който е неговият конституционен орган за въздействие върху властта и се стигна до там, че да се откаже от него, което се случва за първи път в годините на прехода. Дори в размирната 1997 година, когато страната беше на ръба на гражданска война, точно от масата на КСНС дойде съгласието и смирението, които спасиха държавата. Радев не свика КСНС дори в най-голямата криза от Втората световна война насам от страх, че ще се провали. Четирите години на мандата му показаха, че той драматично се разминава с очакването да бъде мостът, по който да дойде съгласието в България. Което е основната конституционна роля на българския президент.
Нещо повече, в началото на есенния парламентарен сезон Радев влезе в парламента и зачеркна всички партии със самочувствието, че е над тях, забравяйки, че това е постаментът на демокрацита и той го руши от висотата на институцията, която представлява.
СКАНДАЛИ, СКАНДАЛИ…
Четирите години на Радев родиха толкова скандали в президентството, колкото не е имало накуп през всичките години до сега в президентската институция. Неудачни кадрови назначения, масово напускане на хора от екипа му, корупционни, лобистки и дипломатически скандали, арести, скандални СМС-и, прикриване на истини – тайните зад завесата на президенството често се превръщаха в маскарад. Постигна рекорд – за четири години държавният глава смени четирима началници на НСО! И още куп интриги пълнеха жълтите издания. Жълти скандали имаше и при Стоянов, и при Първанов, не подминаха и Плевнелиев, но при Радев сякаш мините гърмят непрекъснато.
ВЪНШНА ПОЛИТИКА – БЕЗ ОРИЕНТИР
Стоянов беше близък с Клинтън, Първанов – с Путин, Радев – с никого!
По антируска линия се сбижи с полския президент Анджей Дуда, от „приятелката“ си Керсти – президентката на Естония, получи знамето на антируската инциатива „Три морета“ и е амбициран с това да влезе в историята. Не успя да установи трайни контакти нито в САЩ, нито в Русия, нито в Европа и Азия, на Балканите е нежелан, а в Европа избягва левите лидери, които са ни традиционни партньори. Изборът на посланици, които с негови укази бяха изпращани по света, често предизвикваше острата реакция на Дипломатическото дружество.
ВТОРИЯТ МАНДАТ – ГОЛЯМАТА ЕНИГМА
През есента на 2021-а няма да има онова благоприятно стечение на обстоятелствата, което през 2016 година го постави в центъра на българската политика. Тогава Радев събираше, днес – разделя.
“Ако реша да се кандидатирам за президент, няма нито да се моля, нито да влизам в задкулисни договорки с партийни централи”. Високомерно изказване предвид незаобиколимия факт, че никой не е печелил президентски избори без системна партия зад гърба си – плюс гласовете на ДПС в урните. А отношенията Радев-ДПС са в точката на замръзване. Той е първият държавен глава, чиято оставка Движението е поискало с мотива, че разделя нацията. Тежко обвинение, което опира до неизпълнение на конституционните правомощия.
“Моят диалог е с честните хора, с хората отляво, които са от моето политическо семейство, и с хората от всички други политически хоризонти. Хора, които имаха куража да излязат по улиците и площадите и да отстояват свободата, справедливостта и демокрацията”, е изходната позиция, от която Радев вероятно ще стартира кампанията си. Това обаче е недостатъчно за втори президентски мандат. В политиката има правила, които важат за всички.
За политическото бъдеше на Радев от голямо значение ще бъдат резултатите от парламентарните избори. Те ще бъдат репетиция дали е възможно да се създаде анти-ГЕРБ фронт и дали той може да проработи и за президентския вот. Социолозите прогнозират шарен парламент и трудно родено правителство. Заедно с това ще вървят ваксинация и мерки, съобразени с развитието на пандемията. Дори ерата на Борисов да свърши, това не означава автоматически нова победа на Радев.
„Аз обединявам българите срещу статуквото, срещу беззаконието, срещу несправедливостта“. Фразата е коректна и привлича, но огромен проблем за лявото пространсто ще бъде как Радев ще изплува през „Три морета“, та да акустира отново на „Дондуков“ 2.
И как ще преодолее онези червени линии, които издигна с партиите, осигурили му първия мандат.
Политиката е бягане на дълги разстояния. Понякога дори дребните предателства могат да изиграят огромна роля и да те спънат преди финала…