Едва ли някой ще оспори обстоятелството, че човек не идва на света със страх. Страхът е чувство, което се привнася. Страхът е “плевел”, който идва в “нивата” на чувствата и понякога (често) избуява толкова, че да “задуши” всяко друго усещане.
Страхът и неговите производни: гняв, ревност, завист, алчност, суета… това са чувства, които пеленачето не може да изпита, защото появата им е от разума,
/духа/ а той се ВЪЗПИТАВА.
Затова пеленачето спокойно – с две ръце се хваща за змията. Не, защото иска да я убие, или се страхува, а защото иска да я опознае.
Вярно е.. пеленачетата плачат – дърпат се, не дават “своето”, но то не е от страх или от своещина, а защото са подвластни на същностни влечения (инстинкти). Пеленачетата не искат да се разделят с близък или с предмета, на който държат.
Започвам с това дълго предисловие, за да изведа разликата между духа (знанието, мисълта, живота) и душата (основата, същността и любовта)
А искам да изведа тази разлика и точно днес, защото религията (и най-вече католишката) до голяма степен има за основна умисъл да ВМЕНИ всекиму вина и страх. Основната концепция е греховността, в която сме заченати. Раждаме се и умираме с тази вина. Греховни сме по подразбиране, защото сме човеци.
Православната църква, от самата схизма и до днес, в този смисъл, е далеч по-малко обсебваща. На съвестта на Православието няма клади, няма робство, завоевания и геноцид. А всичко това при католицизма – с Бога на уста.
Пиша го, за да изясня и факта – как става така, че чудото на Благодатния Огън от векове се спуска и бива единствено измолен ВИНАГИ от Православието.
Не само аз – целият свят го нарича “чудо”, защото в полето на разума, мисълта /духа/ този огън не може да се обясни.
Не може, защото този огън не идва от там. Не идва от мисълта и разума, а от душата. Има за основа чувството любов.
Стана дълго, а просто исках да кажа, че дори и тъжен – Разпети Петък не трябва да ни прави виновни. Вината и страхът са плевел.
Разпети Петък е ден, в който не да се чувстваме виновни, а да изправим глава и да се оставим на вродената ни доброта или на привнесения страх.
Защото не само Христос, а всеки от нас също – всеки ден сам носи кръста си и сам се разпъва на него.
Въпросът е после, след всяко “разпъване”, къде ще иде…
На какво ще се даде.
На страх или на любов.
