ОРКЕСТЪР БЕЗ СЛУХ
Питат:
Какво стана с истината за „Петрохан“?
Отговорът е: „Петрохан“ се смени с „Иран“.
Всеки втори пост е за военната операция в арабския свят.
Нека започнем от нормалното.
Когато един човек се изправи пред трагедия като „Петрохан“, естествената реакция е емоционална, но и човешки регулирана: скръб, съчувствие, спор, търсене на факти. Емоцията има ритъм . Тя се покачва, задържа се, проверява се от съмнението и постепенно намира форма. Човек може да греши, но не изключва вътрешния си коректив. Бих определила като „етика на реакцията“ способността да преживяваш силно, без да губиш самонаблюдението. Това напомня на разграничението, което Ницше в ,, Генеалогия на морала“ противопоставя: реактивния и автономния тип поведение.
Наблюдаваме обаче различен феномен, когато се отдръпнем от индивида и погледнем масата.
Масова синхронизация на крайни емоции.
Едновременно превключване от ярост към самодоволство, от тревога към всезнайковщина.
Тонът се сменя рязко, настроението се пренастройва почти мигновено, сякаш по невидим сигнал.
Ето я преломната точка между нормалното и патологичното в социалното поведение.
Индивидът преживява, а масата превключва.
Индивидът се съмнява – масата утвърждава.
Индивидът реагира. Масата резонира.
Ако един човек изпада често и рязко в крайни емоционални състояния, това се възприема като тревожен симптом. Но същият модел в колективното поведение не тревожи никого. Напротив, приема се за нормална обществена активност.
В психологията това се доближава до колективна емоционална възбудимост: индивидуалните механизми за саморегулация се разреждат, а реакциите се синхронизират. Интензитетът на емоционалния поток нараства, а времето за вътрешна проверка се скъсява почти до …нула.
Тази комбинация : висока емоционална амплитуда плюс минимално време за съмнение създава ефект, който в индивидуален контекст би изглеждал патологичен, но в масовия се възприема като норма.
Кой дава сигнала?
Медиите не дирижират. Те само подават тон.
Истинският диригент е самата маса.
И тук , в ума ми , се поражда метафора за оркестъра :
когато всеки човек свири самостоятелно, възниква какафония, но пък има разнообразие; има разнообразие до степен на блудкеш, до ниво да притъпим рецепторите за вярно- невярно.
Когато всички засвирят едновременно без вътрешен слух, възниква синхронизиран фалш.
Диригентите стават излишни, в случай че всеки е оркестър със собствено име и надува бузи без пауза между нотите.
Не поради зла воля или невежество, а поради:
недостатъчна информация;
дезинформация;
фокус в голямата говорилня;
липсата на истински авторитети;
страх;
неизвестност;
разделение;
и най-вече поради НЕВЕРИЕ.
Така че, да. Фокусът се измести. Новата тема изяде старата. Това само по себе си е нормално, така функционира новинарският цикъл- неприятното е , че хората осъзнават този трик, и въпреки това следват упътването към най- драматичната „предлагана храна“ за „гладното ухо и око“.
Притеснителна е и липсата на вътрешно съмнение в постовете ; реакциите се утвърждават като „социална норма“ , въпреки осъзнаването на манипулативния подход.
Но скоростта на емоционалното пренастройване и увереността на новия тон издават не информираност, а възбудимост. Вече няма нужда от сверка с профилната снимка във ФБ. По една дума не, по тона се познава кой къде го е ударила сачмата- в сърцето, под лъжичката , в лявата или дясната мозъчна хемисфера.
Скандалът обостря нервите , но и странно , успокоява.
Хората днес анализират със същия плам, с който вчера оплакваха, обиждаха, надвикваха се, крещяха.
Не защото са узнали повече, а защото са сменили честотата.
Темите не изчезват. Изчезва постоянството за тях. Както изчезва постоянството в грижата за човека. Дори и за себе си.
Защото фокусът премести ли се , паметта се разбърква.
А без постоянния натиск истината няма навик да излиза сама.
„Петрохан се смени с Иран“ не е конспирация, а механизъм на вниманието.
По-тревожното е друго: хората разпознават този механизъм и въпреки това го следват.
Всяка храна си търси глада.
А гладът за емоционален стимул е чудовищен и се оказва по-силен от глада за истина. Независимо , че има разумен избор.
Обаче , за жалост , невинаги ,,следите остават“ , особено когато смяната на фокуса позволява политическият разказ да се реорганизира и властовите грешки да се потулят и позабравят. Това става възможно и нежелано поради нас самите. Не поради външни обстоятелства, а според непоследователната , сиреч закъснялата умна преценка .
При нас тя често е по знака на качулката след дъжда.
И така. И тая колективна възбуда ще премине, когато първоначалният тон отново се смени, когато утихне, тогава евентуално
ще се сетим за въпроса, който е съществен , но горкият , понеже е национален , не се конкурира с моментната световна драма:
А предизборният хъс къде е?
Или бъркам, че това е най-важният въпрос за българите в момента?
Стела Богомилова
